Forgive me for my wrongs, I have just begun. |caden colder|

Светът се разтърсваше от гърмежи и се разпадаше на парчета. За пореден път сънуваше един и същи сън. Този път полето изглеждаше по-реално, а виковете -още по-ужасяващи. Оглеждаше се.. опитваше се да открие своите. “Колдър!” Гласът проехтя сякаш от всякъде и едновременно -от никъде. В главата му ли беше? Нямаше време да реши, защото поредната бомба избухна, карайки тялото на мъжа да се присвие, в опит да се предпази от отломките. “Колдър!” По-настойчиво. Враговете настъпваха , използвайки всяко подръчно оръжие, бемилостни и жадни за кръв. “Колдър, тук съм!” Тогава го видя. Най-добрия си приятел, затиснат от огромно парче стомана и камъни. И макар да се опита, не успя да отвърне очи от кръвта, идваща сякаш отвсякъде. “Колдър... Помогни ми!” Нов гръм, по-силен от предишния. Беше твърде близо; всеки звук бе заменен от внезапна тишина. Светът бе престанал да съществува за частица от вечността и Кейдън не можеше да стори нищо, освен да остане замръзнал и вгледан в нищото. А после? Звук, като от счупени стъкла, повтарящ се отново и отново. Като под вода, нищо не изглеждаше същото. Не чуваше писъци, ала ужасът оставаше. Кръвта. Изтръгнатите крайници. Мъртвите най-добри приятели. Огледа се, за да го намери... ала откри очите на мъжа вгледани в тъмното небе. Безжизнени. Всяка искра от тях бе изчезнала. Ни звук, ни стон. Само смъртта витаеше наоколо.

Събуди се с вик. Постепенно стаята придоби очертания, така далечни от онзи кървав Ад. От онова, което трябваше да изтърпи всеки един войник от Армията. Нямаше отломки, а четири стени. Нямаше нападатели, а клони, удрящи се в прозореца. Нямаше жертви, а съборения телефон, който продължаваше да звъни и звъни. Още няколко секунди, докато си спомни кой е. Всички онези малки факти, които се обединяваха в едно име. Кейдън Колдър. На 26. Бивш войник от Армията, прехвърлен в местната полиция. Без семейство. Без приятели. Само пост-травматичен стрес, бутилка бърбън и наследена къща от непознат роднина. Неговият живот, събран в няколко прости изречения.
Пресегна се, вдигайки телефона, за да изключи будилника. Прокара пръсти през клавишите колебливо. Знаеше, че на бързо набиране е номерът на психологът, ала за пореден път се отврати от идеята да допусне някой друг до кошмарите си. И ако в началото трябваше да го прави, за да докаже липсата на появила се лудост, то сега трябваше да продължи, за да остане нормален. Колко още, преди това понятие да изчезне напълно от речника му? Всеки ден се сблъскваше със ситуации, които му напомняха за миналото. Караха го да замръзне за секунда, докато цялото му тяло престане да се бунтува.