Анабел Карова

Анабел бързаше да се прибере. Искаше да се добре, колкото се може по - бързо до цигулката си. Нямаше търпение да я докосне, а не я беше от много време. Може би седмица ... да, точно така. Цяла седмица не я беше виждала. Понякога си мислеше, че ако изчезнеше, то тя нямаше да може да живее повече. И наистина изглеждаше така. Можеше да преживее гаджетата си, които в последствие осъзнаваше, че въобще не са били за нея, въпреки че страдаше, но веднъж бе забравила цигулката си в училище и цял ден не можеше да си намери място, а и се чувстваше много зле. И определено тази болка не съответстваше с другите. Всичко беше много различно и много по - искрено. А Анабел наистина щеше да се разплаче, ако чистачката не й се беше обадила, за да й каже, че цигулката й е в музикалната зала. Но поне успя да спести сълзи.
Сега нещата не стояха точно така, но все пак тя отново не се чувстваше на мястото си през цялата седмица. Чусвтавше се така, сякаш някой е отнел част от нея макар и за кратко. Разбира се, сега страданията бяха някъде далеч, защото въпреки всичко си бе изкарала страхотно и дори би повторила, въпреки че това ще означава да остави цигулката отново. И добре, че я, защото иначе щеше за пореден път да изпусне забавлението, заради няколко часовите упражнения, с които веднъж започнеше ли, не можеше да спре. Беше напълно невъзможно, защото изпадаше в едно от онези състояния, които така я абстрахираха от цялостната обстановка, че можеше да откара два, три дни само със свирене.
Да, тя наистина обичаше да свири. Беше й напълно достатъчно просто да вземе инструмента, да го сложи на рамото си, да усети мириса му, да хване лъка и само и единствено веднъж да погали с него струните, за да чуе звукът й ... хубавият й звук. Но нека не оставаме с впечатлението, че нашата героиня само това беше способна да прави, защото небеше така. Тя харесваше много другите неща, които също й доставяха известна доза удоволствие. Не знайно защо, много обичаше майка й или баща й да седнат до нея, докато тя е легнала да спи и да й прочетат някоя приказка. Жалко, че сега ги нямаше, но всяка вечер Анабел можеше да чуе гласовете им, нежните им гласове, които така хубаво и грижовно прочитаха всяка буква, от която й да е било книга. Понякога плачеше, че не можеше да ги чуе наистина, да ги прегърне, да се навечеря с тях, да отидат някъде, да се забавляват ... но знаеше, че имаше себе си, а тя беше част от тях, която винаги щеше да остане у нея. Имаше брат си, Шейн, който също й напомняше за тях. Нямаше тях, но имаше всично останало ... трябваше ли да страда? Разбира се, че не. Затова просто един ден реши, че това е ненужно, стресиращо и трябва да го прекрати, както и направи, както щеше да прави винаги.
Обичаше и да ходи на купони, обичаше да се забавлява, да танцува. Обичаше всичко, което я правеше щастлива и весела. Обичаше да бъде и такава. Разбира се, обичаше и да се забърква в разни, поякога непоправими каши, от които едва и се измъкваше. Често глупостите бяха единственото, което правеше. Което тя не харесваше, но нямаше как да се отърве толкова лесно, а и дори не работеше върху това, което показваше ясно ентусиазмът, с който бе готова да се промени някак си, което тя лично намираше за глупаво. За какво ти е да се променяш? Да ставаш част от онзи модел, който всички проповядваха? А в същото време твърдяха, че хората трябвало да бъдат различни, а в един такъв момент, смисълът на тези им две мнения се сблъскваха и оставяха трайно съмнение за истинските им желания ... сигурно дори те не ги знаеха.
Но нямаше значение. Сега бе важно не друго, а цигулката. Откога не я беше виждала ...